Аз съм ученик. Вдигат ме преди изгрев. На училище пристигам преди родителите ми да стигнат до работното си място и си тръгвам , след като те са си тръгнали и често се прибирам след залез. Не пия кафе за разсънване.Възрастните си имат ергономични офис столове , а аз твърд нар , който деля с още един ученик. Получавам много по-често суха храна , отколкото сготвена. А когато е топла – не си я избирам . Нито каква , нито колко.
В нашата стая сме двадесет и пет човека на площ от тридесет и пет квадратни метра.Всеки от нас има на разположение около 1, 2 квадратни метра , за да преживее десет от четиринадесетте си часа ден. Често някой неволно събаря вещите ми. Имаме си общ възрастен. И него си делим между всичките двадесет и пет души. Така учителят има време за мен най-много 10 минути на ден / но това ако правя бели, иначе не чувам името си с дни/. Възпитавам се сам , докато гледам белите на лошите ученици.
Личното ми време за девет часа и половина е не повече от два часа , в което не мога да си избера стая , място или положение на тялото. Просто през това време не съм длъжен да мълча и да стоя неподвижно.
Дали съм агресивен? Не знам , но съм уморен. Уморен съм от възрастните и техните правила. Тези правила са ми твърде тежки за спазване. И съм самотен. И съм объркан , не разбирам.
Когато съм дете искам да имам майка до себе си. И свой дом. Поне толкова .И топла храна по мой избор. Много ли е?
Текст: Иван Маджаров
